In your face
Това е снимка на двете Кореи през нощта. Поглеждаме Южна Корея. Окъпана и блестяща, подсказваща за нестихващия живот, подхранват от нестихващ бизнес, подхранван от нестихващ стремеж към развитие. И така от видово към родово понятие човек веднага придобива онзи всеобщ оптимизъм и вяра в човешкия гении и започва да се гордее от всичките ни постижения все едно са негови. Онова чуство, което за мен трае от 9 до 10 сутринта, докато слушам музика на телефона си и пътувайки през първичния бульон на икономиката (ба точно на това ми прилича импровизираната индустриална зона никнеща до Околовръстното), усещам притъпената еуфория на прогреса. Онзи, които уж е всеобщ ,но всеки си го има и за свой донякъде и му се радва като на негово си дело. Много осмислящи са тия сутрини за мен.
Поглеждаме към Северна Корея. Ако средния американец погледне тази част от снимката ще възкликне “О,боже само един град и толкова много обработваема земя! Сигурно ядат само organic food и са баси щастливите жителите на това едно-единствено градче”. Той с разглезения си и ленив консуматорски мозък така би ги видял нещата. Трудно би прокарал през порестата си система от предразсъдъци, че зоните, които не светят са пълни с едни мънички, клиощави хора, със сини униформи, и сини крака, не заради някакъв политически фанатизъм и принадлежност към синята идея. От студ са сини. А стомасите им са лепнати за гърба от глад, заради Светлия вездесъщ комунизъм, който само с малко повече търпение ще ги изведе до мечтаната “самодостатъчност”, за която слушат вече трето поколение. Комунизма е докарал до истинско художествено съвършенство, методите си за подмяна на реалността. Найстина понякога човек скланя глава пред безусловния оптимизъм, с който се описват иначе трагични за населението неща. И тази машинка за лозунги и фалшива гордост до такава степен е трамбовала корейското съзнание, че в него дори желание за бунт не се чете. Ювелирно изпълненото прокарване на “Правата линия”, там надминава в пъти хилавите опити в СССР и още повече по нашите ширини. И то не в плоскостта на насилие, гонения, политически присъди и другите неща, с които обикновено изпълваме разговорите за комунизма. Там найстина работи машинката за мечти. Много по-страшната и докарваща ме до вцепенение машинка, която представя смъртта на детето ти като важна стъпка напред към всеобщо добруване. Където глада всъщност те извисява, защото гладувайки ти храниш по-висшата идея. Няма масов гроб за тленни тела, които да ме изплаши повече от гроба пълен с души, които вече не могат да разпознаят жестокостта на една политическа система и да я определят като чудовищна. Сигурно са го правели, преди понятията “приемливо-неприемливо” да им бъдат изтръгнати със сила. Огромния гробищен парк на Северна Корея…или по-скоро ритуален жертвен олтар, в името на Най-Справедливия-Строй.Баси помията, докато го пиша това, направо намразвам дуалното си мислене, което паралелно с този текст ми подава другия, теглен от историята, който ми подскзва, че това не е социалната идея на първите комунисти, че тя е била справедлива теоретическа постановка с пожелателен характер, без никакво намерение да се превръща в мащабен експеримент. Но настоящето я е превърнало в това изродено отроче, заради което човешки същества на едно парче земя малко по на изток, са спрели да мислят. Спрели са да съдят за себе си. Загубили са инстинкта си за живот. Няма бунтове, няма правителства зад граница. Имало е, но преди да се случи Голямото Корейско Изключване, някъде назад в неопределен момент, загърнат в диктаторската пелерина.
P.S. Сори, напоследък тоя блог нещо го превръщам в песимистичен политически обзор, с моето на моменти театрално бунтарство, но явно коледния дух при мен се настанява трудно, или поне предпочита да преспи вместо да става с мен за работа 
P.P.S 10x на Катето и Тео за снощната mall-ска авантюра, с нюанси на кражба, и последавалите топли домашни часове със супичка в ръка. Беше готинко.
Leave a Reply